Столът на бръснаря

Това е история за стола на бръснаря. Но столовете всъщност са два. Единият е този, на който в момента подстригвам. Вторият е при едни приятели французи – в The Laboratory, част от проекта Culture Lab. И той е готов, същият – едно към едно с този, който ползвам сега. А там, в The Laboratory, имаше една стара хирургическа лампа, с която толкова добре си пасват. Него го купих от Плевен, от бащата на колежка, който ми го продаде за около 400 лв. Натоварихме го на една кола (чия обаче беше не помня), докарахме го в София и го оставихме в салона, нямаше къде другаде да го сложа. А той – един ръждясал, с тук-там леко намигване от по-добрите му години, когато е бил червено-черен… А откъде го е намерил бащата на моята колежка, нямам никаква идея.

„Ето, имам вече един стол“, казах си. „Но ми трябва още поне още един.“

Пътувам за Варна

, но всъщност отивам при нашите. Ще искам пари, за да отида в Турция да уча да бръсна. Както винаги, става някакво разминаване и трябва да отида до Нови пазар. „Едни приятели могат да те вземат от Варна“, казва в слушалката на телефона баща ми.   

Чакам ги на една бензиностанция. Те идват, аз се качвам в колата. „Как си, моето момче? В София ли?“ „Да…“ „А, добре, то там много пари се трошат…“

От приказка на приказка си идваме на думата: „Търся си бръснарски стол. Обикалям района с идеята да намеря.“

„А! Защо не отидеш при Дураклията? Знаеш ли го?… до реката дето е…“

И на мен нещо ми проблясва. „Леле, колко съм прост! Дураклията го знам. Много добре при това.“

А Дураклията е от старите бръснари в Нови пазар. Живее до реката. Между нея и къщата му има само едно дере. На времето в града и в околните села бръснарите са били трима. Четирима – най-много. Дураклията, Стойчо, който живееше зад нас, и още един, който не го знам как се е казвал.

Но тук важното е, че около Дураклията е и най-големият и ясен мой споделен спомен с дядо, на кого съм и кръстен. Помня и други моменти, разбира се – как отива за хамбурски салам до магазина, как заедно ходим да купуваме хляб… Но най-значимият е как ме заведе при бръснаря, до реката, при Дураклията.

Влизаме. Изчакваме да приключи предния клиент. Гледам как Дураклията подстригва. И после: слага ме да седна на стола и с една голяма ножица започва. По онова време децата ги водеха да ги подстригват на пет-шест месеца. А аз с една къдрава коса… и ставах като гъба в главата. Затова и два пъти в годината – наполовина.

Точно едно такова преполовяване беше и въпросният момент.

Не помня точно какво правеше Дураклията, но никога няма да се изтрие споменът, усещането за атмосферата в самата бръснарница – леко мръсно, леко чисто място, приглушена светлина, някакъв дядка с бяла престилка… Още го имам в главата си. Може да съм ходил веднъж, но всичко от преживяването стои.

В колата от хората на баща ми разбирам обаче, че Дураклията е починал. „Ще отида при сина му.“ Казвал се Росен. Още същата вечер съм при къщата до реката. Спирам, със старата кола съм, звъня.

„Росене, като малък съм идвал да се подстригвам при баща ти. Сега съм бръснар, работя в София, търся си стол.“

...


Хиляда и петстотин лева, един месец по-късно и столът е готов "да се върне на работа" 

Хиляда и петстотин лева, един месец по-късно и столът е готов "да се върне на работа" 

...

Столът стои там, където винаги си е бил – пред огледалото, ръждясал, червено-черен, целият в косми. Синът и внукът на Дураклията (нито един не е хванал занаята; внукът мислел, но се отказал) са продали повечето от нещата на стария бръснар. Но столът седи.

Питам Росен продава ли го. „Колко пари“, отговаря направо. „Кажи сума, и да го взимам.“ „Добре, ще ти се обадя.“

Тръгвам, но съм изпълнен със съмнения – ще се обади ли, няма ли… И Росен звъни – след малко повече от два часа. „250 лв. и е твой.“


С Добата (брат ми) се качихме в колата и отидохме.

Столът седеше там толкова години – целият в косми. Бяха навсякъде – отвътре, в подлакътниците, навсякъде. Ръждата също.Разглобихме го, вече бях „оправял“ един, натоварихме го в колата и го закарахме вкъщи. И след това започна ходенето по майстори.

Характерно за този стол, освен че е правен от руснаци, е, че е много изправен. Сядаш на него и няма как да се свличаш надолу. Има облегалка за главата, която се вдига нагоре-надолу и се мести назад и напред; механизъм, който позволява да легне назад; има си и помпа, благодарение на която се вдига нагоре или слиза надолу – това зависи от височината на клиента. Помпата е от старите – маслена, заради което и издава специфичен звук, когато искам клиентът да бъде по-високо или по-ниско.

Но преди някой и да си помисли да седне на него, трябваше да се мине целият на пясъкоструйка, за да падне ръждата. Трябваше да се смени маслото, да се оправи помпата, да се пребоядиса. За последното всичките му части и чаркове трябваше да се извадят и да се минат поотделно. Кожата също трябваше да се махне, беше цялата нацепена. Избрах да я заменя с изкуствена, първо защото не искам заради мен да бъде убито някое животно, и, второ, защото се поддържа много по-лесно. Оказа се, че дунапренът също е за подмяна.

И с помпата беше доста трудно. Трябваше да намеря едни гумички – да са с еди-какъв диаметър, да са два точно определени вида. Не беше никак лесна задача. Сега помпата работи, но леко изпуска. Трябва да намеря други, още по-подходящи. Накрая, като инвестиция, всичко излезе около 1500 лв., а като време – около месец.

...


Столът в действие. 

Столът в действие. 

...

Често се сещам за дядо заради стола. И точно това го прави специален. Ако не го бях намерил, щях да продължа да търся. В момента се оглеждам за още. Няма значение дали ще ги ползвам, или не – искам да спася колкото мога от тях.

Интересно е, че когато работя по-възрастни хора, някои от тях заспиват – когато сложа стола в хоризонтално положение. Защото ми имат доверие и самата процедура им е добре позната. Докато тези, младите, няма подобен опит; малко притеснени са от всичко, което им се случва. А по-възрастните си знаят.

Ако можех да променя нещо в него, бих го направил да ляга напълно хоризонтално. За да мога, когато се изморя, да си поспивам на него. Но хубавото е, че столът ми е малко по-висок и, съответно, става по-висок от останалите – когато височината на клиента го изисква. А това, освен че е удобно, е и важно. Когато подстригваш, трябва да работиш на нивото на очите, нито по-долу, нито по-нагоре. Защото така няма да се изгърбиш. И ако гледаш някой стар бръснар на 70, ще видиш, че гърбът му е изправен. Не е мръднал, въпреки годините работа. Това е, защото е вдигал или пускал надолу стола си.

Едва ли има нужда да казвам, че столът, на който работя в момента, е специален за мен; че връзката ни е изключително емоционална. Та нали като малък са ме подстригали на него. След това, без да искам, без дори да осъзнавам, че въобще някога ще ставам фризьор и бръснар, съм се озовал от другата му страна. Ето точно такова нещо е животът.